добре де, мамкамустара, явно трябва да си държа всичките емоции закопани дълбоко в себе си защото когато ги изложа напред това разстройва всички и пак съм аз виновната и пак някой се сърди и пак аз оставам с разочарованията. ебати, цялата тая гадост и болка да я държа в мене докато ми се доповръща, не знам как ще оцелея така.
на китката ми вече летят ято пеперуди. хич и не питайте.
чак ме боли от хора.
писна ми от хора.
писна ми от спомени, писна ми от вси-чко.
един ред не мога да напиша. щото очите ми са замъглени от сълзи, а зрението ми е почернено от кръв, дето ми е в главата вместо мозък.
страхотно, честно.
вторник, 5 април 2011 г.
сряда, 23 февруари 2011 г.
понеделник, 21 февруари 2011 г.
Страхът има страх от звука
Най-ужасното е как знам, че тази вечер ще е от онези с малкото сън и многото болка.
Онези с многото писане, счупените моливи и българско реге, онези, в които накрая просто ще се свия на топка и ще заспя плачейки. От спомени, от събития, от всичко, знам ли. Направо ми прилошава, четейки как всички социални мрежи крещят в агония заради случващото се в Либия, и моя мозък се присъединява към тези крясъци, но после се сещам, не можем НИЩО да направим, освен да повтаряме 'обърнете им внимание, помогнете им, спасете ги'.
(фърчаща бележка: Този блог не е политически. Не е бил, няма и да бъде, няма да се ровя и да говоря за неща, които не разбирам.)
Едно знам обаче, че хора страдат, избиват се, геноцид, ужаси, плач, крясъци, прекалено много е за асимилиране.
Не мога, физически ми е невъзможно да блогвам за такива неща.
Онези с многото писане, счупените моливи и българско реге, онези, в които накрая просто ще се свия на топка и ще заспя плачейки. От спомени, от събития, от всичко, знам ли. Направо ми прилошава, четейки как всички социални мрежи крещят в агония заради случващото се в Либия, и моя мозък се присъединява към тези крясъци, но после се сещам, не можем НИЩО да направим, освен да повтаряме 'обърнете им внимание, помогнете им, спасете ги'.
(фърчаща бележка: Този блог не е политически. Не е бил, няма и да бъде, няма да се ровя и да говоря за неща, които не разбирам.)
Едно знам обаче, че хора страдат, избиват се, геноцид, ужаси, плач, крясъци, прекалено много е за асимилиране.
Не мога, физически ми е невъзможно да блогвам за такива неща.
понеделник, 14 февруари 2011 г.
15+2
Mалко нервничене
Малко и поплаках, де.
Малко... много обич.
Много вятър.
Още обич.
Малко рок.
Малко рок
Още обич
Семейни снимки
Малките неща са важни.
Или, както каза един приятел, 'абе кой идиот снима 300 снимки за 2 часа?!'
Още една папка в хилядите спомени.
Вече девет гигабайта спомени.
Боже, какъв живот.
Седемнайсе може и да е кофти, но поне го посрещнах с трясък.
Едно малко и сребърно, което явно ще ми прави компания дълго време
Или, както каза един приятел, 'абе кой идиот снима 300 снимки за 2 часа?!'
Още една папка в хилядите спомени.
Вече девет гигабайта спомени.
Боже, какъв живот.
Седемнайсе може и да е кофти, но поне го посрещнах с трясък.
неделя, 16 януари 2011 г.
Напоследък дори нищо не мога да свърша като хората.
Джем сешън-ът снощи ме накара да се почувствам съвсем малко една идея отново жива, но беше моментно, а сега главата ме боли от мислене, плаче ми се, от писането ми не излиза нищо, и може би, може би ако бях помислила повече върху всички онези съмнения в главата си, нещата щяха да са коренно различни.
И много мразя хората да ме питат 'Добре ли си? Ама как си? Ама какво ти е?'
Ама най-много мразя факта, че дори не мога да се ядосам. Не, не на себе си, това всекидневно си го правя. На никого. Не мога да се развикам, нищо, свивам си го в мене и това му е, тъпо, тъпо, тъпо, Боже, Анджи, я млъкни, звучиш като идиотски разлигавено хлапе.
Заравям се в Black Rebel Motorcycle Club, в свободноизбрана книга, уърд файла си го оставям празен, листа също. Утре, утре, утре. Ама и утре няма, и вдругиден няма, ама все някога, бе.
Мисълта, че вече ми е доста по-лесно да нахвърлям простотии в кафява кожена тетрадка, е странна. Като си спомня че преди блогвах с лекота, сега всичко е прекалено за да го напиша, кажа, даже и да го помисля, пък камо ли да го прочета после. От месец съм суха, изсушена, ама все тая, другата седмица ще катастрофирам отново в айриша, да можем да се съберем, лято, липсваш ми, липсва ми всеки свободен ден, в който мога просто да се юрна с раницата и жълтите си кецове навън, да скитам от сутрин до мрак, да изкачвам стъпала, докато стигна до рок феста на върха.
А и раницата ми, в която събирам прашинки и спомени от вече две години се скъса, което тотално ме довърши, мамка му.
Джем сешън-ът снощи ме накара да се почувствам съвсем малко една идея отново жива, но беше моментно, а сега главата ме боли от мислене, плаче ми се, от писането ми не излиза нищо, и може би, може би ако бях помислила повече върху всички онези съмнения в главата си, нещата щяха да са коренно различни.
И много мразя хората да ме питат 'Добре ли си? Ама как си? Ама какво ти е?'
Ама най-много мразя факта, че дори не мога да се ядосам. Не, не на себе си, това всекидневно си го правя. На никого. Не мога да се развикам, нищо, свивам си го в мене и това му е, тъпо, тъпо, тъпо, Боже, Анджи, я млъкни, звучиш като идиотски разлигавено хлапе.
Заравям се в Black Rebel Motorcycle Club, в свободноизбрана книга, уърд файла си го оставям празен, листа също. Утре, утре, утре. Ама и утре няма, и вдругиден няма, ама все някога, бе.
Мисълта, че вече ми е доста по-лесно да нахвърлям простотии в кафява кожена тетрадка, е странна. Като си спомня че преди блогвах с лекота, сега всичко е прекалено за да го напиша, кажа, даже и да го помисля, пък камо ли да го прочета после. От месец съм суха, изсушена, ама все тая, другата седмица ще катастрофирам отново в айриша, да можем да се съберем, лято, липсваш ми, липсва ми всеки свободен ден, в който мога просто да се юрна с раницата и жълтите си кецове навън, да скитам от сутрин до мрак, да изкачвам стъпала, докато стигна до рок феста на върха.
А и раницата ми, в която събирам прашинки и спомени от вече две години се скъса, което тотално ме довърши, мамка му.
петък, 31 декември 2010 г.
Затишие пред буря
Блогвам, докато чакам идиотите ми да ми се струпат всичките тука да посрещнем 2011 с гръм и трясък.
Миналата година нямах нито resolutions, нито очаквания и, о Господи, колко хубава година беше. Слънце, живот, паркове, живот, трева, зелено, небета, пътища, усмивки, сълзи, покриви, живот, живот, ЖИВОТ.
Тази година пак така, че и още по-добре. Тръгвам вече. Заминавам. Няма обръщане назад, няма да гледам какво ще става, какво ще има, какво ще няма, вече го усещам, ще дойда с едно шумно бум, гледайте ме само, ще експлодирам като супернова и няма да се спра.
Весело изкарване на всички! А бурята ми идва към мен, шумна, шестнайсетчовечна, прекрасна, топла.
Вкъщи.
Миналата година нямах нито resolutions, нито очаквания и, о Господи, колко хубава година беше. Слънце, живот, паркове, живот, трева, зелено, небета, пътища, усмивки, сълзи, покриви, живот, живот, ЖИВОТ.
Тази година пак така, че и още по-добре. Тръгвам вече. Заминавам. Няма обръщане назад, няма да гледам какво ще става, какво ще има, какво ще няма, вече го усещам, ще дойда с едно шумно бум, гледайте ме само, ще експлодирам като супернова и няма да се спра.
Весело изкарване на всички! А бурята ми идва към мен, шумна, шестнайсетчовечна, прекрасна, топла.
Вкъщи.
неделя, 19 декември 2010 г.
Yeah, I'm still alive
Нямам сили да блогвам след снощи.
Нямам и време.
В момента ми мирише само на нещо много ирландско, на сняг, на чипс с лук и сметана, на бира и вино, оу, че красиво.
Точно това си говорихме с Мимето, когато се прибирахме към къщи за поредната вечер, прекарана в унесени усмивки и задушевни разговори, че ей такива моменти ни трябват, да се чувстваме живи, ако ще и да са само две-три игри на билярд, помагане на приятелите ни да се изправят и да не залитат и късчета душа, разхвърляни из ъгълчетата на пъб-а, а накъдето се обърнеш някой споделя нещо с някого.
А ние тъкмо ще си тръгваме, гледаме да се сбогуваме с всички по няколко пъти, да благодарим на Цецо, че ни събра на едно място, да уведомим тоя и оня, че ще сме винаги до тях, макар и да се разделяме, когато чувам възторжения вик на Вальо: "Анджи! PEARL JAM, копеле!", аз се присъединявам към крясъците му, подскачаме, лягаме на билярдната маса, сервитьорите ни се мръщят, но на нас хич и не ни пука, защото пеем с пълен глас, че още сме живи, разделяме се с "Rock 'till death, grunge 'till overdose!", тръгваме с Мимето по тихите улици и толкова много сняг в който да се отъркаляш и да правиш снежни ангели и да пееш Crazy Love и то с пълен глас.
Думите ми няма да стигнат да опиша нещо толкова съкровено, нещо толкова хубаво, колкото бяха едни двадесет минути на предишната нощ.
Пак почвам да живея и се чувствам прекрасно от факта.
После с нея се чудим кой ли, аджеба, пее по-хубаво, Джейсън или Дженсън, решаваме, че и двамата са прекрасни и ще живеем на музиката и творчеството им, правим си кафе с канела и нататък не помня.
Всъщност, помня, но е прекалено, не мога да го помисля дори, камо ли да го блогна.
Нямам и време.
В момента ми мирише само на нещо много ирландско, на сняг, на чипс с лук и сметана, на бира и вино, оу, че красиво.
Точно това си говорихме с Мимето, когато се прибирахме към къщи за поредната вечер, прекарана в унесени усмивки и задушевни разговори, че ей такива моменти ни трябват, да се чувстваме живи, ако ще и да са само две-три игри на билярд, помагане на приятелите ни да се изправят и да не залитат и късчета душа, разхвърляни из ъгълчетата на пъб-а, а накъдето се обърнеш някой споделя нещо с някого.
А ние тъкмо ще си тръгваме, гледаме да се сбогуваме с всички по няколко пъти, да благодарим на Цецо, че ни събра на едно място, да уведомим тоя и оня, че ще сме винаги до тях, макар и да се разделяме, когато чувам възторжения вик на Вальо: "Анджи! PEARL JAM, копеле!", аз се присъединявам към крясъците му, подскачаме, лягаме на билярдната маса, сервитьорите ни се мръщят, но на нас хич и не ни пука, защото пеем с пълен глас, че още сме живи, разделяме се с "Rock 'till death, grunge 'till overdose!", тръгваме с Мимето по тихите улици и толкова много сняг в който да се отъркаляш и да правиш снежни ангели и да пееш Crazy Love и то с пълен глас.
Думите ми няма да стигнат да опиша нещо толкова съкровено, нещо толкова хубаво, колкото бяха едни двадесет минути на предишната нощ.
Пак почвам да живея и се чувствам прекрасно от факта.
После с нея се чудим кой ли, аджеба, пее по-хубаво, Джейсън или Дженсън, решаваме, че и двамата са прекрасни и ще живеем на музиката и творчеството им, правим си кафе с канела и нататък не помня.
Всъщност, помня, но е прекалено, не мога да го помисля дори, камо ли да го блогна.
Абонамент за:
Публикации (Atom)