Джем сешън-ът снощи ме накара да се почувствам съвсем малко една идея отново жива, но беше моментно, а сега главата ме боли от мислене, плаче ми се, от писането ми не излиза нищо, и може би, може би ако бях помислила повече върху всички онези съмнения в главата си, нещата щяха да са коренно различни.
И много мразя хората да ме питат 'Добре ли си? Ама как си? Ама какво ти е?'
Ама най-много мразя факта, че дори не мога да се ядосам. Не, не на себе си, това всекидневно си го правя. На никого. Не мога да се развикам, нищо, свивам си го в мене и това му е, тъпо, тъпо, тъпо, Боже, Анджи, я млъкни, звучиш като идиотски разлигавено хлапе.
Заравям се в Black Rebel Motorcycle Club, в свободноизбрана книга, уърд файла си го оставям празен, листа също. Утре, утре, утре. Ама и утре няма, и вдругиден няма, ама все някога, бе.
Мисълта, че вече ми е доста по-лесно да нахвърлям простотии в кафява кожена тетрадка, е странна. Като си спомня че преди блогвах с лекота, сега всичко е прекалено за да го напиша, кажа, даже и да го помисля, пък камо ли да го прочета после. От месец съм суха, изсушена, ама все тая, другата седмица ще катастрофирам отново в айриша, да можем да се съберем, лято, липсваш ми, липсва ми всеки свободен ден, в който мога просто да се юрна с раницата и жълтите си кецове навън, да скитам от сутрин до мрак, да изкачвам стъпала, докато стигна до рок феста на върха.
А и раницата ми, в която събирам прашинки и спомени от вече две години се скъса, което тотално ме довърши, мамка му.
