Още като казвам 'с Вальо мислим един Пловдив да направим пролетта' и ми става хубаво.
не е нищо особено, просто да споделя, че ми се пътува някъде.

Страхът има страх от звука

Най-ужасното е как знам, че тази вечер ще е от онези с малкото сън и многото болка.
Онези с многото писане, счупените моливи и българско реге, онези, в които накрая просто ще се свия на топка и ще заспя плачейки. От спомени, от събития, от всичко, знам ли. Направо ми прилошава, четейки как всички социални мрежи крещят в агония заради случващото се в Либия, и моя мозък се присъединява към тези крясъци, но после се сещам, не можем НИЩО да направим, освен да повтаряме 'обърнете им внимание, помогнете им, спасете ги'.
(фърчаща бележка: Този блог не е политически. Не е бил, няма и да бъде, няма да се ровя и да говоря за неща, които не разбирам.)
Едно знам обаче, че хора страдат, избиват се, геноцид, ужаси, плач, крясъци, прекалено много е за асимилиране.
Не мога, физически ми е невъзможно да блогвам за такива неща.

15+2

Mалко нервничене

Едно малко и сребърно, което явно ще ми прави компания дълго време

 Малко и поплаках, де.

 Малко... много обич.

 Много вятър.

 Още обич.

 Малко рок.

 Малко рок

 Още обич

 Семейни снимки

Малките неща са важни.
Или, както каза един приятел, 'абе кой идиот снима 300 снимки за 2 часа?!'
Още една папка в хилядите спомени.
Вече девет гигабайта спомени.
Боже, какъв живот.
Седемнайсе може и да е кофти, но поне го посрещнах с трясък.