Блогвам, докато чакам идиотите ми да ми се струпат всичките тука да посрещнем 2011 с гръм и трясък.
Миналата година нямах нито resolutions, нито очаквания и, о Господи, колко хубава година беше. Слънце, живот, паркове, живот, трева, зелено, небета, пътища, усмивки, сълзи, покриви, живот, живот, ЖИВОТ.
Тази година пак така, че и още по-добре. Тръгвам вече. Заминавам. Няма обръщане назад, няма да гледам какво ще става, какво ще има, какво ще няма, вече го усещам, ще дойда с едно шумно бум, гледайте ме само, ще експлодирам като супернова и няма да се спра.
Весело изкарване на всички! А бурята ми идва към мен, шумна, шестнайсетчовечна, прекрасна, топла.
Вкъщи.
петък, 31 декември 2010 г.
неделя, 19 декември 2010 г.
Yeah, I'm still alive
Нямам сили да блогвам след снощи.
Нямам и време.
В момента ми мирише само на нещо много ирландско, на сняг, на чипс с лук и сметана, на бира и вино, оу, че красиво.
Точно това си говорихме с Мимето, когато се прибирахме към къщи за поредната вечер, прекарана в унесени усмивки и задушевни разговори, че ей такива моменти ни трябват, да се чувстваме живи, ако ще и да са само две-три игри на билярд, помагане на приятелите ни да се изправят и да не залитат и късчета душа, разхвърляни из ъгълчетата на пъб-а, а накъдето се обърнеш някой споделя нещо с някого.
А ние тъкмо ще си тръгваме, гледаме да се сбогуваме с всички по няколко пъти, да благодарим на Цецо, че ни събра на едно място, да уведомим тоя и оня, че ще сме винаги до тях, макар и да се разделяме, когато чувам възторжения вик на Вальо: "Анджи! PEARL JAM, копеле!", аз се присъединявам към крясъците му, подскачаме, лягаме на билярдната маса, сервитьорите ни се мръщят, но на нас хич и не ни пука, защото пеем с пълен глас, че още сме живи, разделяме се с "Rock 'till death, grunge 'till overdose!", тръгваме с Мимето по тихите улици и толкова много сняг в който да се отъркаляш и да правиш снежни ангели и да пееш Crazy Love и то с пълен глас.
Думите ми няма да стигнат да опиша нещо толкова съкровено, нещо толкова хубаво, колкото бяха едни двадесет минути на предишната нощ.
Пак почвам да живея и се чувствам прекрасно от факта.
После с нея се чудим кой ли, аджеба, пее по-хубаво, Джейсън или Дженсън, решаваме, че и двамата са прекрасни и ще живеем на музиката и творчеството им, правим си кафе с канела и нататък не помня.
Всъщност, помня, но е прекалено, не мога да го помисля дори, камо ли да го блогна.
Нямам и време.
В момента ми мирише само на нещо много ирландско, на сняг, на чипс с лук и сметана, на бира и вино, оу, че красиво.
Точно това си говорихме с Мимето, когато се прибирахме към къщи за поредната вечер, прекарана в унесени усмивки и задушевни разговори, че ей такива моменти ни трябват, да се чувстваме живи, ако ще и да са само две-три игри на билярд, помагане на приятелите ни да се изправят и да не залитат и късчета душа, разхвърляни из ъгълчетата на пъб-а, а накъдето се обърнеш някой споделя нещо с някого.
А ние тъкмо ще си тръгваме, гледаме да се сбогуваме с всички по няколко пъти, да благодарим на Цецо, че ни събра на едно място, да уведомим тоя и оня, че ще сме винаги до тях, макар и да се разделяме, когато чувам възторжения вик на Вальо: "Анджи! PEARL JAM, копеле!", аз се присъединявам към крясъците му, подскачаме, лягаме на билярдната маса, сервитьорите ни се мръщят, но на нас хич и не ни пука, защото пеем с пълен глас, че още сме живи, разделяме се с "Rock 'till death, grunge 'till overdose!", тръгваме с Мимето по тихите улици и толкова много сняг в който да се отъркаляш и да правиш снежни ангели и да пееш Crazy Love и то с пълен глас.
Думите ми няма да стигнат да опиша нещо толкова съкровено, нещо толкова хубаво, колкото бяха едни двадесет минути на предишната нощ.
Пак почвам да живея и се чувствам прекрасно от факта.
После с нея се чудим кой ли, аджеба, пее по-хубаво, Джейсън или Дженсън, решаваме, че и двамата са прекрасни и ще живеем на музиката и творчеството им, правим си кафе с канела и нататък не помня.
Всъщност, помня, но е прекалено, не мога да го помисля дори, камо ли да го блогна.
петък, 17 декември 2010 г.
And all that time she was silent still
Стаята ми е зелена и мирише на мандарини, докато замислено гледам как слънчев лъч бавно се опитва да си проправи път през зимното небе, пречупва се на три, преминава през стъклото, влиза в стаята ми, задушава се от мандарините и канелата и пак излиза. Все си обещавам, че ще направя това и онова, да, бе, ще допиша онова, ще дорисувам това, ще свърша това, ще подредя, ще изчистя, утре, утре, утре. Тати ще ми се кара, мама ще пита 'Лекарства пи ли?', а аз ще се усмихна мило, но очите ми ще са тъжни.
Сега, когато миналата година ми беше коледно, ми е студено. Не защото отоплението ми работи, а защото осъзнавам какво няма да имам тази Коледа, няма да има гушене в топли, боцкащи пуловери, спане в стара къща, заровена в ухаещи на нафталин чаршафи, печене на коледни меденки, топлината от коледните ястия. Най-вече хората няма да ги има.
Дълъг и тъмен Декември, наистина.
Би било хубаво да стана и да свърша нещо полезно, вместо да седя тук, да блогвам и да слушам Coldplay до припадък. Истината е, че каквото и да върша, нищо не ми се струва полезно. Не мога да кажа на никого какво ми е, освен на себе си. Съществуването ми само по себе си ми се струва безсмислено, въпреки, че когато си погледна двете жабки до монитора и бележката, написана с черен тънкописец, си мисля друго, макар и съвсем за малко. Прочитам тук-там, че ще има нов сезон на Misfits, чакам да свърши т.нар. hellatus, в който няма абсолютно нищо за гледане, защото, по дяволите, напоследък живея само и единствено на книги и Misfits.
Проблемът с това да убедя себе си, че съм полезна за света си остава де, но както на всичко друго си му слагам мислено етикет 'я се стегни' и го оставям за утре. Не мога и да се реша да изслушам последния албум на Аланис, защото никога не обичам 'последния албум', въпреки, че има едно-две изключения, все пак все още не мога да превъзмогна разочарованието, което Гънс ми стовариха с китайските си демокрации.
Явно ще си продължа с Coldplay, малко Fiona Apple, определено никакви Kansas и Extreme, може и Флорънс, ако не реша, че сърцето на лятото още кърви. А Плами прослуша Faith No More, което е адски хубаво и май ми напомня, че на Monster Magnet и Clutch отдавна не им е обръщано внимание и, Господи, колко осакатена се чувствам в тишината, бързо, Анджи, бързо, пускай от онзи крещящия, ядосан и мръсен рок, остави го да ти заглуши всичките емоции и се потопи дълбоко, чакайки някой да те издърпа.
Имайки предвид, че досега нито една от стари - предишните ми блог дружки не е намерила това място ме кара да се чудя къде, за бога, оставих ключовете.
Сега, когато миналата година ми беше коледно, ми е студено. Не защото отоплението ми работи, а защото осъзнавам какво няма да имам тази Коледа, няма да има гушене в топли, боцкащи пуловери, спане в стара къща, заровена в ухаещи на нафталин чаршафи, печене на коледни меденки, топлината от коледните ястия. Най-вече хората няма да ги има.
Дълъг и тъмен Декември, наистина.
Би било хубаво да стана и да свърша нещо полезно, вместо да седя тук, да блогвам и да слушам Coldplay до припадък. Истината е, че каквото и да върша, нищо не ми се струва полезно. Не мога да кажа на никого какво ми е, освен на себе си. Съществуването ми само по себе си ми се струва безсмислено, въпреки, че когато си погледна двете жабки до монитора и бележката, написана с черен тънкописец, си мисля друго, макар и съвсем за малко. Прочитам тук-там, че ще има нов сезон на Misfits, чакам да свърши т.нар. hellatus, в който няма абсолютно нищо за гледане, защото, по дяволите, напоследък живея само и единствено на книги и Misfits.
Проблемът с това да убедя себе си, че съм полезна за света си остава де, но както на всичко друго си му слагам мислено етикет 'я се стегни' и го оставям за утре. Не мога и да се реша да изслушам последния албум на Аланис, защото никога не обичам 'последния албум', въпреки, че има едно-две изключения, все пак все още не мога да превъзмогна разочарованието, което Гънс ми стовариха с китайските си демокрации.
Явно ще си продължа с Coldplay, малко Fiona Apple, определено никакви Kansas и Extreme, може и Флорънс, ако не реша, че сърцето на лятото още кърви. А Плами прослуша Faith No More, което е адски хубаво и май ми напомня, че на Monster Magnet и Clutch отдавна не им е обръщано внимание и, Господи, колко осакатена се чувствам в тишината, бързо, Анджи, бързо, пускай от онзи крещящия, ядосан и мръсен рок, остави го да ти заглуши всичките емоции и се потопи дълбоко, чакайки някой да те издърпа.
Имайки предвид, че досега нито една от стари - предишните ми блог дружки не е намерила това място ме кара да се чудя къде, за бога, оставих ключовете.
четвъртък, 16 декември 2010 г.
Истината е, че дори не знам какво правя тук.
Не съм блогвала от толкова време, че чак ми прилича на отделен свят.
Досега пишех в една малка кожена тетрадка, където има няколко билета, две-три рисунки, няколко бележки, неща, които или искам да виждам, или не.
Идеята да си споделям мислите в интернет по едно време ме докарваше до духовно изприщване.
Сега усещам, че май блогването ми трябва, въпреки и толкова да ми се гадеше от него по едно време. Трябва ми да изливам и изтисквам до болка изтерзани клетки някъде, както и да пиша за щастиещастиещастие, защото държа ли което и да е от двете в себе си просто ще експлодирам. Такава ми е душата, такъв ми е умът, такова ми е сърцето - всичко карам докрай. До краен предел. До точката на пречупване.
Въпреки че точно сега, макар и да съм близо, не съм там.
Боли ме, че преди всичко, което дишах и чувствах беше творчество. Перифразирайки Уудхаус, човек не може портокал да хвърли на улицата без да изпищя артистично. И, о да, имаше изливане, горките листи, бели, сиви, с молив, с мастило, колко поезия и сюреалистични рисунки, които само аз си разбирам, издишах тогава.
А сега съм дълбоко, чак до колене в зимата.
Сменям Пласибо с Натали Имбру(г)лия, чета Алекс и нейните безсъници, които ми миришат на море и на канела, чета и Стивън Кинг, Маркъс Зюсак и Дилов-син, а когато открия, че вече имам по осем часа отгоре на всеки един ден, в които би трябвало да спя, но тялото и умът не ми позволяват, изваждам една смела усмивка и казвам, че съм добре.
Не съм добре.
Изобщо не съм добре.
Смисълът на тоя пост се разтича като водна боя.
Така е през зимата. Студено и неприветливо.
Досега пишех в една малка кожена тетрадка, където има няколко билета, две-три рисунки, няколко бележки, неща, които или искам да виждам, или не.
Идеята да си споделям мислите в интернет по едно време ме докарваше до духовно изприщване.
Сега усещам, че май блогването ми трябва, въпреки и толкова да ми се гадеше от него по едно време. Трябва ми да изливам и изтисквам до болка изтерзани клетки някъде, както и да пиша за щастиещастиещастие, защото държа ли което и да е от двете в себе си просто ще експлодирам. Такава ми е душата, такъв ми е умът, такова ми е сърцето - всичко карам докрай. До краен предел. До точката на пречупване.
Въпреки че точно сега, макар и да съм близо, не съм там.
Боли ме, че преди всичко, което дишах и чувствах беше творчество. Перифразирайки Уудхаус, човек не може портокал да хвърли на улицата без да изпищя артистично. И, о да, имаше изливане, горките листи, бели, сиви, с молив, с мастило, колко поезия и сюреалистични рисунки, които само аз си разбирам, издишах тогава.
А сега съм дълбоко, чак до колене в зимата.
Сменям Пласибо с Натали Имбру(г)лия, чета Алекс и нейните безсъници, които ми миришат на море и на канела, чета и Стивън Кинг, Маркъс Зюсак и Дилов-син, а когато открия, че вече имам по осем часа отгоре на всеки един ден, в които би трябвало да спя, но тялото и умът не ми позволяват, изваждам една смела усмивка и казвам, че съм добре.
Не съм добре.
Изобщо не съм добре.
Смисълът на тоя пост се разтича като водна боя.
Така е през зимата. Студено и неприветливо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)