Стаята ми е зелена и мирише на мандарини, докато замислено гледам как слънчев лъч бавно се опитва да си проправи път през зимното небе, пречупва се на три, преминава през стъклото, влиза в стаята ми, задушава се от мандарините и канелата и пак излиза. Все си обещавам, че ще направя това и онова, да, бе, ще допиша онова, ще дорисувам това, ще свърша това, ще подредя, ще изчистя, утре, утре, утре. Тати ще ми се кара, мама ще пита 'Лекарства пи ли?', а аз ще се усмихна мило, но очите ми ще са тъжни.
Сега, когато миналата година ми беше коледно, ми е студено. Не защото отоплението ми работи, а защото осъзнавам какво няма да имам тази Коледа, няма да има гушене в топли, боцкащи пуловери, спане в стара къща, заровена в ухаещи на нафталин чаршафи, печене на коледни меденки, топлината от коледните ястия. Най-вече хората няма да ги има.
Дълъг и тъмен Декември, наистина.
Би било хубаво да стана и да свърша нещо полезно, вместо да седя тук, да блогвам и да слушам Coldplay до припадък. Истината е, че каквото и да върша, нищо не ми се струва полезно. Не мога да кажа на никого какво ми е, освен на себе си. Съществуването ми само по себе си ми се струва безсмислено, въпреки, че когато си погледна двете жабки до монитора и бележката, написана с черен тънкописец, си мисля друго, макар и съвсем за малко. Прочитам тук-там, че ще има нов сезон на Misfits, чакам да свърши т.нар. hellatus, в който няма абсолютно нищо за гледане, защото, по дяволите, напоследък живея само и единствено на книги и Misfits.
Проблемът с това да убедя себе си, че съм полезна за света си остава де, но както на всичко друго си му слагам мислено етикет 'я се стегни' и го оставям за утре. Не мога и да се реша да изслушам последния албум на Аланис, защото никога не обичам 'последния албум', въпреки, че има едно-две изключения, все пак все още не мога да превъзмогна разочарованието, което Гънс ми стовариха с китайските си демокрации.
Явно ще си продължа с Coldplay, малко Fiona Apple, определено никакви Kansas и Extreme, може и Флорънс, ако не реша, че сърцето на лятото още кърви. А Плами прослуша Faith No More, което е адски хубаво и май ми напомня, че на Monster Magnet и Clutch отдавна не им е обръщано внимание и, Господи, колко осакатена се чувствам в тишината, бързо, Анджи, бързо, пускай от онзи крещящия, ядосан и мръсен рок, остави го да ти заглуши всичките емоции и се потопи дълбоко, чакайки някой да те издърпа.
Имайки предвид, че досега нито една от стари - предишните ми блог дружки не е намерила това място ме кара да се чудя къде, за бога, оставих ключовете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар