Не съм блогвала от толкова време, че чак ми прилича на отделен свят.
Досега пишех в една малка кожена тетрадка, където има няколко билета, две-три рисунки, няколко бележки, неща, които или искам да виждам, или не.
Идеята да си споделям мислите в интернет по едно време ме докарваше до духовно изприщване.
Сега усещам, че май блогването ми трябва, въпреки и толкова да ми се гадеше от него по едно време. Трябва ми да изливам и изтисквам до болка изтерзани клетки някъде, както и да пиша за щастиещастиещастие, защото държа ли което и да е от двете в себе си просто ще експлодирам. Такава ми е душата, такъв ми е умът, такова ми е сърцето - всичко карам докрай. До краен предел. До точката на пречупване.
Въпреки че точно сега, макар и да съм близо, не съм там.
Боли ме, че преди всичко, което дишах и чувствах беше творчество. Перифразирайки Уудхаус, човек не може портокал да хвърли на улицата без да изпищя артистично. И, о да, имаше изливане, горките листи, бели, сиви, с молив, с мастило, колко поезия и сюреалистични рисунки, които само аз си разбирам, издишах тогава.
А сега съм дълбоко, чак до колене в зимата.
Сменям Пласибо с Натали Имбру(г)лия, чета Алекс и нейните безсъници, които ми миришат на море и на канела, чета и Стивън Кинг, Маркъс Зюсак и Дилов-син, а когато открия, че вече имам по осем часа отгоре на всеки един ден, в които би трябвало да спя, но тялото и умът не ми позволяват, изваждам една смела усмивка и казвам, че съм добре.
Не съм добре.
Изобщо не съм добре.
Смисълът на тоя пост се разтича като водна боя.
Така е през зимата. Студено и неприветливо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар