Нямам сили да блогвам след снощи.
Нямам и време.
В момента ми мирише само на нещо много ирландско, на сняг, на чипс с лук и сметана, на бира и вино, оу, че красиво.
Точно това си говорихме с Мимето, когато се прибирахме към къщи за поредната вечер, прекарана в унесени усмивки и задушевни разговори, че ей такива моменти ни трябват, да се чувстваме живи, ако ще и да са само две-три игри на билярд, помагане на приятелите ни да се изправят и да не залитат и късчета душа, разхвърляни из ъгълчетата на пъб-а, а накъдето се обърнеш някой споделя нещо с някого.
А ние тъкмо ще си тръгваме, гледаме да се сбогуваме с всички по няколко пъти, да благодарим на Цецо, че ни събра на едно място, да уведомим тоя и оня, че ще сме винаги до тях, макар и да се разделяме, когато чувам възторжения вик на Вальо: "Анджи! PEARL JAM, копеле!", аз се присъединявам към крясъците му, подскачаме, лягаме на билярдната маса, сервитьорите ни се мръщят, но на нас хич и не ни пука, защото пеем с пълен глас, че още сме живи, разделяме се с "Rock 'till death, grunge 'till overdose!", тръгваме с Мимето по тихите улици и толкова много сняг в който да се отъркаляш и да правиш снежни ангели и да пееш Crazy Love и то с пълен глас.
Думите ми няма да стигнат да опиша нещо толкова съкровено, нещо толкова хубаво, колкото бяха едни двадесет минути на предишната нощ.
Пак почвам да живея и се чувствам прекрасно от факта.
После с нея се чудим кой ли, аджеба, пее по-хубаво, Джейсън или Дженсън, решаваме, че и двамата са прекрасни и ще живеем на музиката и творчеството им, правим си кафе с канела и нататък не помня.
Всъщност, помня, но е прекалено, не мога да го помисля дори, камо ли да го блогна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар